Понякога си мисля – аз ли ги спасявам, или те мен?

 

Храня кварталните бездомни котки. От години. Всеки ден, по едно и също време, с една и съща кротка търпеливост, която прилича на молитва. Понякога ми се струва, че това е моят обред – моята литургия на делничното състрадание, онзи тих жест, с който поддържам някакъв ред в разпадащата се тъкан на света. Слагам храната на терасата (храня ги на терасата си, защото отвън не остава нищо за тях - птиците отмъкват всичко , домашните кучета на съкварталци изяждат салама, и котките остават гладни), чувам как лапичките стъпват, как малките тела се плъзгат през сенките, и за миг – само за миг – усещам живот, топъл, близък, истински.

Те идват без укор, без изискване. Само с глад и доверие. И може би точно това ме спасява – тяхната способност да приемат без въпроси, да вярват, без да изискват доказателства. В свят, в който хората ме гледат с подозрение, котките ме гледат с признателност. В техните очи няма морални категории, няма обвинения, няма лицемерие. Само чистата енергия на нуждата и благодарността.

Понякога си мисля, че те са единствените ми приятели в материалната реалност – физическите същества, които споделят с мен пространството на дишането. Близките са далече, роднините далече, приятелите – разпилени като спомени по чужди градове. Съседите ме мразят. Мразят ме, защото храня котките. Мразят ме, защото не разбират. Или може би мразят онова, което котките им напомнят – че всеки от нас има дълг към слабостта, и че е по-лесно да осъдиш милостта, отколкото да я понесеш.

Светът ми е станал като затворен двор – бетон, прозорци без лица, стъпки по стълбището, които отекват като предупреждение. Когато излизам с плика с храна, усещам погледите, студени и остри, като зимен вятър. „Тя пак храни котките“, шепнат някъде, сякаш е престъпление да храниш гладно същество. Те не се включват. Не помагат. Стоят отстрани, чисти пред собствените си съвести, защото вината я прехвърлят на мен. Аз съм им огледалото, в което виждат собственото си бездействие – и то ги плаши.

И все пак аз продължавам. Не от инат, не от бунт, а от нещо по-дълбоко, почти инстинктивно. Когато протягам ръка с храна, усещам, че не давам – а връщам. Връщам на живота онази малка искра на човечност, която в мен все още не е угаснала.

Понякога си мисля – аз ли ги спасявам, или те мен?

Може би сме две страни на една и съща молитва, изричана в различни езици. Те с мяукане и мълчание, аз с жест и тревога. Те ми напомнят, че съществуването не е договор за удобство, а крехко преплитане на животи, в което няма горе и долу, няма спасител и спасен. Има само нужда. Само присъствие.

В психоаналитичните книги пише, че човекът търси смисъл там, където е бил наранен. Може би котките са символът на онази част от мен, която е била изоставена, гладна за обич, недокосната от разбиране. Когато ги храня, храня и нещо вътре в мен – онова малко, треперещо същество, което някога е чакало ласка, но е получило студенина.

Всеки път, когато сипя храна в металната купичка, усещам как границата между външното и вътрешното се размива. Те ближат храната, а аз пия тишината. Те се хранят с месо, а аз – с усещането, че все още мога да давам.

Във всеки от нас има глад. Не само физически – глад за принадлежност, за разбиране, за присъствие. Хората, които ме осъждат, може би са гладни по друг начин. Гладни за внимание, за чувство за власт, за фалшиво усещане за превъзходство. Те пълнят своите вътрешни празнини с осъждане, както аз пълня купичките с храна. Но техният глад не се утолява.

Котките обаче – те са прости в своята мъдрост. Те ядат, после се свиват на кълбо, и светът им става тих, завършен. Няма гордост, няма вина. Само спокойното съществуване в настоящия миг. И аз се уча от тях. Уча се да дишам по-тихо, да бъда тук, без да очаквам благодарност. Да правя добро, без да се питам дали заслужава.

В духовен смисъл, може би котките са пратеници. Малки ангели на земната нежност, които идват да ми покажат, че Бог не се крие само в храмовете, а и в уличните сенки, в очите на бездомното животно, което те гледа с доверие. Когато се наведа да им оставя храна, усещам как нещо в мен се смирява, как егото отстъпва място на състраданието. Може би това е истинската молитва – не в думите, а в жеста, който не търси свидетели.

Понякога си представям, че нощем, когато всички заспят, котките се събират наоколо като тихи пазители, като живи сенки на онова, което съм изгубила. Те не говорят, но присъстват. И в това присъствие има нещо лечебно, почти свещено.

Може би те усещат болката ми, онзи незрим поток на самота, който се излъчва от мен, когато стоя до прозореца и гледам празната улица. Може би идват, защото усещат, че съм част от техния свят – света на изоставените, на тихите, на невидимите.

И тогава, в онази мека, почти беззвучна минута преди утрото, си мисля – може би те наистина ме спасяват.

Не от смърт, не от бедност, а от онази по-дълбока форма на изчезване – от загубата на смисъл.

Те ми дават причина да стана сутрин, да изляза навън, да протегна ръка. И понякога това е достатъчно, за да оцелея.

Има нещо странно в начина, по който обществото реагира на милосърдието. Хората се страхуват от добротата, защото тя им напомня колко малко са направили те самите. По-удобно е да се присмееш на нежността, отколкото да я признаеш. По-лесно е да наречеш грижата глупост, отколкото да се изправиш срещу собствената си безучастност.

Но аз вече не търся оправдание. Не споря. Не обяснявам. Просто продължавам да храня котките, както човек диша – без да мисли, без да се пита дали това има смисъл.

Може би смисълът не е нещо, което се намира, а нещо, което се прави. Всеки ден. Със същите повторения, със същата тихост. Във време, в което всички говорят за промяна, аз вярвам в малките, непроменими неща. В храната, която оставям на прага. В очите, които ме гледат с благодарност. В крехкия момент на съпричастност между два свята.

Има нещо дълбоко психоаналитично в тази връзка между човек и животно.

Всяка котка, която се приближава, е отражение на несъзнаваното, на онази част от мен, която все още вярва, че любовта е възможна, че контактът не е изгубен. Те идват, за да се нахранят, но и за да ме върнат към онази архетипна човечност, която светът се опитва да изтрие.

Когато ги гледам, виждам не просто същества, а малки живи метафори на крехкостта. И разбирам, че в тяхната зависимост има достойнство, а в моята грижа – изцеление.

Може би затова не мога да спра. Защото това, което се случва между мен и котките, е акт на взаимно спасяване.

Те ме учат на доверие, а аз ги уча, че все още има ръце, които не носят заплаха.

Те ме връщат в настоящето, когато умът ми блуждае в спомени и страхове.

Те са моите учителки по присъствие, моите малки духовни терапевти.

В крайна сметка, може би животът не се измерва в това колко хора те обичат, а в колко същества си върнал нежността към света.

Когато един ден ме няма, няма да останат думи или снимки, а може би само споменът в няколко котешки сърца, че имаше една жена, която не ги прогони.

И може би това е достатъчно.

Да бъдеш една малка точка светлина в мрака на безразличието.

Да подаваш храна и любов на тези, които нямат глас, и така – без да го знаеш – да нахраниш и себе си.

И когато пак се запитам дали аз ги спасявам или те мен, ще се усмихна тихо.

Защото вече знам отговора: спасението никога не е еднопосочно.

То винаги се случва в срещата – между човека и животното, между тялото и душата, между болката и милостта.

И в тази среща, в този прост, делничен жест – там, на един стар бордюр, под прозорците на равнодушните – се ражда Бог.