Не мога да го приема - едно сърце срещу индустрията на забравата
Боли ме много. Не защото съм по-добра, а защото не мога да се примиря. Преди около петнадесет години в мен се случи някакво превключване, едно невидимо събуждане, като светлина, която първо наранява очите, а после става необходима. От този момент не мога да докосна месо, не мога да го виждам, без в съзнанието ми да се разгъне целият филм на страданието. Всичко, което е имало очи и топлина, което е мърдало, дишало, обичало някого, не може да бъде моя храна. Не мога да го нарека продукт.
Понякога си казвам, че светът е свикнал да премълчава очевидното. Че хората предпочитат да не мислят за цената на всяка хапка, защото тогава вината ще стане прекалено тежка. И може би точно това е моето страдание – че не мога да забравя. Паметта на тялото и сърцето ми се съпротивлява да бъде съучастник в голямото забравяне.
Знам, че има кармични програми, че всичко е вплетено в една мъдра, макар понякога жестока, схема на еволюцията. Че хората, когато ядат тела на животни, участват в цикли на взаимодействие, може би дори подпомагат развитието на тези същества в други измерения, в други състояния на душата. Но знам и друго — че кармата се пише и в обратната посока, че когато причиняваме страдание, то се връща като тътен в невидимите пространства на битието.
Понякога се питам дали ние, човеците, сме забравили какво означава да бъдеш дете на Земята. Защо сме си позволили да вярваме, че всичко ни принадлежи — дори животът на другите?
И като вегетарианка знам, че не съм невинна. За да има мляко, за да има сирене и кашкавал, някъде там по веригата също има смърт, също има теленца, агънца, ярета, които са отнети твърде рано. Защото иначе стадото би станало твърде голямо, твърде скъпо. И тогава пазарът ще загуби своето равновесие, онова фино равновесие, в което животът се пресмята на печалба.
В мен се борят два гласа — единият, който иска да бъде жестоко честен, да крещи за всичко това, да разкъсва завесата на илюзиите… и другият — тихият, който знае, че осъждането затваря сърцата, а любовта ги пробужда. И аз искам да бъда точно този тих глас, който не напада, а пита. Който не обвинява, а споделя човешката болка, споделя молитва.
Понякога си представям ферми, които са като домове, в които животните живеят като семейство, умират естествено, а ние вземаме само това, което даряват доброволно. Да, знам, че звучи като утопия. Но мечтите са първата форма на бъдеще, което още не сме се престрашили да построим.
Бих искала да има само такива места по света. Тогава бих могла да пия мляко с чиста съвест, без да усещам как някаква майка е загубила детето си, за да напълня моята чаша. Тогава храната би имала вкус на хармония, а не на скрита тъга.
Но реалността е друга. И най-трудният въпрос е как да я погледна, без да се вкаменя от болка.
Понякога в тишината на нощта разговарям със себе си, със своята вяра, със своята уязвимост. От къде идва това състрадание? Психоанализата би казала, че някъде в подсъзнанието ми има стара рана, преживян ужас, страх от насилие, от отнемане на живот. Може би в архетипните пластове на паметта всеки от нас носи спомен за смъртта, за гласа, който не е бил чут.
А духовната ми част казва, че сърцето възприема истината много преди разума. Че душата помни един свят, в който животът е светлина и всеки дъх е благословия. Светът на първоначалната невинност, в който никой не би могъл да убие просто, защото може.
И така, живея между вина и прошка, между желание да пробудя другите и страх да не ги нараня с тази своя уязвима истина. Как да кажа на хората, че всяко животно е душа, че всяко същество обича живота си, че смъртта не е ресурс, а тъжен край на нещо красиво?
Как да говориш за страдание, без да станеш обвинител? Как да се доближиш до нечие сърце, без да го уплашиш?
Може би като разказваш първо за своето собствено събуждане. Без поучения. Без лозунги. Само истината на една болка, прошепната, не наложена. Може би хората трябва да видят сълзата, за да повярват на думите.
И все пак, живея с надежда. Вярвам, че Небето не би вложило такава чувствителност в човешките сърца, ако тя беше безсмислена. Че състраданието е езикът на новата еволюция, която ни зове отвътре. Вярвам, че някой ден човечеството ще се разтича като светлина в по-широко поле на разбиране, че ще има друг вид здраве, друг вид храна, друг вид икономика, в която животът не се продава на килограм.
Може би моята мисия, колкото и малка да изглежда, е да пазя този пламък. Да не позволя той да изгасне под тежестта на най-удобните оправдания. Да говоря, когато мога. Да мълча, когато тишината казва повече.
Понякога се чувствам сама в тази чувствителност, но тогава си спомням, че всяка трансформация започва с един човек, който не може да приеме старото. Един човек, който казва: не така. Един човек, който чуе плача, който другите заглушават.
И ако най-малкото, което правя, е да бъда вярна на това, което сърцето ми знае, тогава може би това е достатъчно засега.
Защото промяната не винаги започва с революция. Понякога започва с шепот.
С тихо не мога да го приема.
С болка, която отказва да се превърне в мълчание.
И още нещо, което тежи върху мен и което искам да добавя като шепот в този дневник — за съвременните авторитети, за науката, за лекарите и експертите, които с такава увереност изричат, че месото е необходımо, че без него тялото ще отслаби, че балансът на здравето ни зависи от чуждото умиране; изричат го с глас, който звучи като закон, като медицински ред, като спасителна рецепта, и понякога ми се струва, че думите им куцат на истината, че те говорят от високо, без да са надниквали в съвършено тишината на страданието, която те предписват на другите.
Психоаналитичното око би видяло тук защитен механизъм — рационализация, културна норма, проекция; обосноваване, чрез което болката се превръща в знание, а знанието в разрешение да се продължи. Духовната ми страна пита друго: може ли науката да бъде лишена от милост, или милостта — от разума? Може ли вярването в истината на една диагноза да ни освободи от моралното чувство, което се събужда, когато лицето среща лицето на друго живо същество?
И когато си представя тези авторитети с нож в ръката — само за миг — аз усещам не само иронията, но и една дълбока човешка уязвимост: дали те биха могли да извършат това, което съветват, да погледнат в очите съществото и да сложат ръка върху гърлото му, и после да се върнат при учената си публикация и спокойното си обяснение? Мисля, че малко биха могли. И това не е обвинение, а наблюдение — знак за разделението между телесното преживяване и интелектуалната абстракция.
И може би там, в тази разлика, се крие възможност за разговор, за покана към по-дълбоко мислене: не за да унижим науката, а за да я призовем да бъде по-човечна, за да сложим етика и състрадание до фактите, така че съветите за здраве да бъдат не само научно верни, но и душевно честни. Защото когато думите се родят от място, което е виждало и оплаквало живот, те имат друг тон — по-малко категоричен, по-готов да пита, по-способен да се смути и да се промени.
И има още една сянка, за която ми е трудно да говоря, защото тя е по-голяма от отделния човек — сянката на мафията, на системата, на корупцията, която се храни от страх и алчност.
Когато научавам за цели стада — хиляди живи същества, осъдени на смърт с един подпис… уж за болест, която никой не е видял, която съществува само на хартия, в заповед, в нечия финансова схема… тогава нещо в мен се пречупва по още един начин. Не само заради убийството, но заради измамата, заради това тихо, студено зло, което не идва от глад или от незнание, а от калкулация, от печалбарство, от бизнес, който превръща живота в разменна монета, в цифра, в нула.
И когато си представя ветеринарите — хора, положили клетва да пазят живота, да лекуват — как подписват смъртни присъди без сълза, без трепване, аз се питам: Какво се случва вътре в човека, когато съвестта му се приспива с пари?
Психоанализата би казала, че тук работят механизми на разцепване — професионалното лице се отделя от човешкото. Но духовната перспектива шепне, че всяко предателство към живота е предателство към собствената душа, и че нищо не остава без следа.
Тези хора едва ли биха издържали да се окажат сами в обора, пред очите на здравите животни…
Да погалят последно едно теле и после да дадат знак за неговия край.
Но подписът отдалечава, прави всичко по-стерилно… по-поносимо.
Подписът измива кръвта от ръцете.
Поне така изглежда.
И аз се питам:
Колко души трябва да се заглушат, за да може един джоб да се напълни?
Колко сърца трябва да престанат да чувстват, за да се превърне убийството в индустрия?
Има една жестокост, която е шумна — клането, ножът, паниката.
Но има и друга, много по-опасна — тихата, административната, тази, която се случва в офиси, върху бюра, в климатизирани пространства, където смъртта е статистика, а страданието — параграф.
Това е жестокост без лице.
Жестокост, която прелива в безотговорност.
Жестокост, която убива на едро.
И тогава свивам ръце около гърдите си, като че ли така мога да задържа света да не се разпадне. Защото цялата тази болка — не е само за животните. Тя е за човека. За това какво ставаме. За това колко дълбоко можем да паднем, ако продължим да вярваме, че животът на другите няма стойност.
Но вярвам и в друго — че хората, които усещат подобни истини, не са малко. Че там, под всичкия шум и всичкия маркетинг, съвестта още диша. Че има очи, които се отварят. И сърца, които започват да треперят, когато срещнат страданието, от което са били предпазени толкова дълго.
Може би затова пиша.
Може би затова боли.
Защото болката е мост.
Тя свързва нашата разпокъсана човечност с онова, което още можем да бъдем.
Тя ни показва, че въпреки всичко — не сме напълно загубени.
И аз искам да вярвам, че някой ден цялото това насилие ще изглежда като тъмно минало, което сме оставили зад себе си. Че нашата еволюция няма да се измерва в технологии, а в дълбочината на състраданието ни.
Че ще дойде време, когато животът няма да бъде продукт, нито икономически ресурс.
Когато никой подпис няма да може да убива.
И тогава може би, най-сетне…
ще можем да кажем, че сме се върнали у дома — в човешкото.
Comments
Post a Comment