One day I will play the accordion up in heaven, among the clouds

Image
  One day I will play the accordion up in heaven, among the clouds. There, where the air has no weight, where sound does not hurt. I will sit within the soft whiteness, and my fingers — those trembling witnesses of earthly imperfection — will move smoothly, confidently, without fear. There my hand will not make mistakes from the neurological disorder I have , because in eternity there is no misfired impulse, no confused message between brain and muscle, no clash between will and body. There everything becomes pure intention, an endless flow of sound and light, a complete merging between what I want and what I can . I see myself holding the accordion — that strange instrument suspended somewhere between breath and prayer. Each opening of its folds is like inhaling the sky , each closing — exhaling the light . Perhaps this is the prayer I’ve always searched for. Not the one spoken aloud, but the one the body whispers when the mind gives up control. There, above, perfection is...

Защо прошката не винаги е добродетел - Психология на злото, от неведението до волята за изопачаване

 И тогава започваш да различаваш — не със сърцето, което вече е уморено от обяснения, а с очите на душата, които са се отучили да вярват в лицата.
Те гледат отвъд думите, отвъд оправданията, отвъд онази крехка човешка нужда да виждаш добро във всичко.
Започваш да различаваш две бездни, които външно си приличат, но вътре звучат различно.

Едната — мека, мътна, човешка — е бездната на неведението. Там хората грешат не защото искат да наранят, а защото не могат да понесат собствената си отговорност.
Там има страх, слабост, слепота.
Там някой извръща поглед не от злонамерие, а от липса на зрялост да гледа.
Там предателството понякога е просто неспособност да останеш верен, не защото не искаш, а защото не знаеш как.
Там хората се поддават, водени от чужди думи, от натиск, от страх да не изгубят мястото си.
Там има нещо от онзи Пилат Понтийски, който не е звяр, а страхлив чиновник на злото, един, който не може да застане изцяло нито от страната на истината, нито на лъжата.
Това е злото на незрелостта — морална инфантилност, която още вярва, че ако си измиеш ръцете, вината ще се разтвори във водата.

И колкото и да боли, това зло е човешко.
То може да бъде разбрано.
То все още трепти.
В него има сянка от светлина, остатък от съвест, която мълчи, но не е умряла.
С такова зло можеш да живееш, защото в него има възможност за покаяние.

Но има и друго.
Другата бездна.
Дълбоката, хладната, без дъно и без ехо.
Там не става дума за страх, а за съзнателен избор.
Там хората виждат, знаят, разбират — и въпреки това избират да изопачат.
Не защото не могат да поемат вина, а защото не искат.
Не защото не виждат болката, която причиняват, а защото тя им дава власт.

Това е друг вид зло — арогантно, премерено, подредено като ритуал.
Хората в него не лъжат, защото се страхуват — те лъжат, защото лъжата е удобна.
Те не унижават, за да се защитят — те унижават, за да властват.
Те не изопачават от слабост, а от наслада от подмяната.

В тях няма невинност, няма неведение, няма вътрешна борба.
Само спокойствие, студ, и онова тихо удоволствие на контролиращия.
И колко подло е това спокойствие — то прилича на увереност, а е просто празнота, превърната в поза.

Тези хора са лицемерно чисти.
Пазят си името, лицето, репутацията, докато трупат трупове от истини под пода на съвестта.
И когато ги гледаш, разбираш: те не са слепи.
Те са избрали да бъдат без очи.
Избрали са съзнателно да изтрият зрението си, защото истината ги разголва, прави ги отговорни, човешки, а те искат да бъдат неуязвими.

Виждала съм ги — онези, които изопачават, за да останат бели.
Онези, които превръщат истината в кал, за да изглеждат чисти.
Онези, които първо те нараняват, а после с бавна, внимателна усмивка питат:
„Защо си толкова чувствителен?“
И в това има нещо почти свещенодействено — обратното на молитва, анти-молитва, в която човек принася душата на другия в жертва на собственото си самодоволство.

Не, това не е грешка.
Това е мерзост.
И тя има съвсем различна миризма.
Не на страх, а на гниене, което не се срамува.

В първото зло — на слабостта — има болка. В него има възможност за промяна, защото болката понякога буди.
Във второто — на съзнателната поквара — болката е отстранена. Там има само механизъм.
Там човек вече не страда — той причинява страдание, за да се почувства жив.
Това е сатанинската подмяна на чувствителността — когато да нараниш става начин да усещаш.

Психоанализата би казала, че това е „разкъсване между Аз и Суперего“, пълно отделяне на съвестта от действието. Но аз не го наричам болест. Наричам го поквара. Защото в покварата няма неведение, а воля.
И това е най-тънката, най-страшната граница — там, където волята престава да служи на истината и започва да служи на лъжата.

Бог мълчи.
Но аз усещам, че Той прави разлика.
Не защото едното е по-малко зло, а защото едното все още може да бъде изкупено.
Бог не наказва, Той различава.
И това различаване е най-чистата форма на милост.

В първия случай Той може да шепне, да докосне, да събуди.
Във втория — остава далеч.
Не от отмъщение, а защото вече няма какво да бъде събудено.
Съзнателното зло е без място за благодат.
То е като черна дупка — всмуква светлина и не я връща.

И аз мисля за това често — как се живее с това знание.
Как да не се озлобиш, когато виждаш разликата, когато разбираш, че не всички грешки са невинни.
Може би единственото спасение е да не позволиш да се смесват.
Да не наричаш мерзостта слабост, нито слабостта мерзост.

Да можеш да кажеш:
Този човек се изгуби, защото беше сляп.
И:
Този човек потъна, защото избра тъмнината, за да се огледа в нея като в огледало.

Има различие, и това различие е границата между човешкото и демоничното.
Първото още може да се върне, второто вече не иска.

И може би това е моята тиха молитва — да не изгубя различаването.
Да не започна да омекотявам.
Да не наричам волевото зло „слабост“, само за да звучи по-утешително.
Защото така бих изневерила на самата истина.

В тази тишина, в която пиша, усещам как дишането ми се изравнява с ритъма на света.
Въздухът е плътен, почти молитвен.
Навън нощта стои неподвижна като свидетел.
И аз си мисля — може би това е смисълът на духовността след болката: да пазиш яснота, не прошка.

Прошката идва, когато има човечност.
Но когато човечността е умишлено изтрита, прошката става изнасилване на душата.
И аз вече не искам да се насилвам.
Искам да различавам.
Да наричам нещата с истинските им имена, защото само в истината душата диша.

Може би това е смисълът на всичко, което преживях — не да разбера, а да разпозная.
Да знам къде свършва грешката и започва покварата.
Къде човек още може да бъде докоснат, и къде вече е безплътен, кух, затворен.

И някъде в това знание, въпреки цялата му тежест, има странен покой.
Не защото вярвам, че ще има възмездие, а защото вече не се лъжа.
А може би това е най-дълбоката форма на вяра — да стоиш в тъмнината, да виждаш мерзостта, и въпреки това да не позволиш тя да те изкриви.

Да запазиш вътрешния си пламък — не ярък, не героичен, а тих, като дъх на истина, която отказва да угасне.
И в този дъх, в тази тишина, Бог все още присъства.
Не като утеха, а като свидетел.
На различаването.
На това древно, свято изкуство — да знаеш какво е слабост и какво е мерзост.
И никога да не ги смесваш.

Comments

Popular posts from this blog

Herbs for Baby - Natural Care and Gentle Support

The Gardener’s Lesson - The Power of Slow, Steady Dedication and Patience

Are You Ready?

Contact Form

Name

Email *

Message *