One day I will play the accordion up in heaven, among the clouds

И тогава започваш да различаваш — не със сърцето, което вече е уморено от обяснения, а с очите на душата, които са се отучили да вярват в лицата.
Те гледат отвъд думите, отвъд оправданията, отвъд онази крехка човешка нужда да виждаш добро във всичко.
Започваш да различаваш две бездни, които външно си приличат, но вътре звучат различно.
Едната — мека, мътна, човешка — е бездната на неведението. Там хората грешат не защото искат да наранят, а защото не могат да понесат собствената си отговорност.
Там има страх, слабост, слепота.
Там някой извръща поглед не от злонамерие, а от липса на зрялост да гледа.
Там предателството понякога е просто неспособност да останеш верен, не защото не искаш, а защото не знаеш как.
Там хората се поддават, водени от чужди думи, от натиск, от страх да не изгубят мястото си.
Там има нещо от онзи Пилат Понтийски, който не е звяр, а страхлив чиновник на злото, един, който не може да застане изцяло нито от страната на истината, нито на лъжата.
Това е злото на незрелостта — морална инфантилност, която още вярва, че ако си измиеш ръцете, вината ще се разтвори във водата.
И колкото и да боли, това зло е човешко.
То може да бъде разбрано.
То все още трепти.
В него има сянка от светлина, остатък от съвест, която мълчи, но не е умряла.
С такова зло можеш да живееш, защото в него има възможност за покаяние.
Но има и друго.
Другата бездна.
Дълбоката, хладната, без дъно и без ехо.
Там не става дума за страх, а за съзнателен избор.
Там хората виждат, знаят, разбират — и въпреки това избират да изопачат.
Не защото не могат да поемат вина, а защото не искат.
Не защото не виждат болката, която причиняват, а защото тя им дава власт.
Това е друг вид зло — арогантно, премерено, подредено като ритуал.
Хората в него не лъжат, защото се страхуват — те лъжат, защото лъжата е удобна.
Те не унижават, за да се защитят — те унижават, за да властват.
Те не изопачават от слабост, а от наслада от подмяната.
В тях няма невинност, няма неведение, няма вътрешна борба.
Само спокойствие, студ, и онова тихо удоволствие на контролиращия.
И колко подло е това спокойствие — то прилича на увереност, а е просто празнота, превърната в поза.
Тези хора са лицемерно чисти.
Пазят си името, лицето, репутацията, докато трупат трупове от истини под пода на съвестта.
И когато ги гледаш, разбираш: те не са слепи.
Те са избрали да бъдат без очи.
Избрали са съзнателно да изтрият зрението си, защото истината ги разголва, прави ги отговорни, човешки, а те искат да бъдат неуязвими.
Виждала съм ги — онези, които изопачават, за да останат бели.
Онези, които превръщат истината в кал, за да изглеждат чисти.
Онези, които първо те нараняват, а после с бавна, внимателна усмивка питат:
„Защо си толкова чувствителен?“
И в това има нещо почти свещенодействено — обратното на молитва, анти-молитва, в която човек принася душата на другия в жертва на собственото си самодоволство.
Не, това не е грешка.
Това е мерзост.
И тя има съвсем различна миризма.
Не на страх, а на гниене, което не се срамува.
В първото зло — на слабостта — има болка. В него има възможност за промяна, защото болката понякога буди.
Във второто — на съзнателната поквара — болката е отстранена. Там има само механизъм.
Там човек вече не страда — той причинява страдание, за да се почувства жив.
Това е сатанинската подмяна на чувствителността — когато да нараниш става начин да усещаш.
Психоанализата би казала, че това е „разкъсване между Аз и Суперего“, пълно отделяне на съвестта от действието. Но аз не го наричам болест. Наричам го поквара. Защото в покварата няма неведение, а воля.
И това е най-тънката, най-страшната граница — там, където волята престава да служи на истината и започва да служи на лъжата.
Бог мълчи.
Но аз усещам, че Той прави разлика.
Не защото едното е по-малко зло, а защото едното все още може да бъде изкупено.
Бог не наказва, Той различава.
И това различаване е най-чистата форма на милост.
В първия случай Той може да шепне, да докосне, да събуди.
Във втория — остава далеч.
Не от отмъщение, а защото вече няма какво да бъде събудено.
Съзнателното зло е без място за благодат.
То е като черна дупка — всмуква светлина и не я връща.
И аз мисля за това често — как се живее с това знание.
Как да не се озлобиш, когато виждаш разликата, когато разбираш, че не всички грешки са невинни.
Може би единственото спасение е да не позволиш да се смесват.
Да не наричаш мерзостта слабост, нито слабостта мерзост.
Да можеш да кажеш:
Този човек се изгуби, защото беше сляп.
И:
Този човек потъна, защото избра тъмнината, за да се огледа в нея като в огледало.
Има различие, и това различие е границата между човешкото и демоничното.
Първото още може да се върне, второто вече не иска.
И може би това е моята тиха молитва — да не изгубя различаването.
Да не започна да омекотявам.
Да не наричам волевото зло „слабост“, само за да звучи по-утешително.
Защото така бих изневерила на самата истина.
В тази тишина, в която пиша, усещам как дишането ми се изравнява с ритъма на света.
Въздухът е плътен, почти молитвен.
Навън нощта стои неподвижна като свидетел.
И аз си мисля — може би това е смисълът на духовността след болката: да пазиш яснота, не прошка.
Прошката идва, когато има човечност.
Но когато човечността е умишлено изтрита, прошката става изнасилване на душата.
И аз вече не искам да се насилвам.
Искам да различавам.
Да наричам нещата с истинските им имена, защото само в истината душата диша.
Може би това е смисълът на всичко, което преживях — не да разбера, а да разпозная.
Да знам къде свършва грешката и започва покварата.
Къде човек още може да бъде докоснат, и къде вече е безплътен, кух, затворен.
И някъде в това знание, въпреки цялата му тежест, има странен покой.
Не защото вярвам, че ще има възмездие, а защото вече не се лъжа.
А може би това е най-дълбоката форма на вяра — да стоиш в тъмнината, да виждаш мерзостта, и въпреки това да не позволиш тя да те изкриви.
Да запазиш вътрешния си пламък — не ярък, не героичен, а тих, като дъх на истина, която отказва да угасне.
И в този дъх, в тази тишина, Бог все още присъства.
Не като утеха, а като свидетел.
На различаването.
На това древно, свято изкуство — да знаеш какво е слабост и какво е мерзост.
И никога да не ги смесваш.
Comments
Post a Comment