Срамувате ли се от Бог?

 

Срамувате ли се от Бог? Защо не се срамувате от вашата секта на парите? От това, че професиите ви са „ела, лъжи за мен, и ще ти платя“… защо избягвате да казвате Бог, а все Вселената, Твореца…? Защо има такова бягство? Защо когато някой произнесе Бог, го имате за сектант?

Пиша тези редове в тишината на нощта, когато улиците са притихнали като след изповед. Дъхът на вечерта е хладен и прозрачен, а в мен се движи бавна, почти неуловима вълна — вълна от въпроси, от вина, от нещо по-дълбоко от думите. Пиша не защото знам отговорите, а защото усещам нуждата да мълвя на глас това, което толкова дълго се е крило в ъглите на съзнанието ми — онази срамежлива, полускрита, но болезнено истинна дума: Бог.

Колко странно е… да живееш в общество, в което можеш с лекота да говориш за пари, инвестиции, психотерапии, енергии, кристали, вибрации, чакри, манифестации, „вселенски закони“… но когато кажеш Бог, въздухът се сгъстява. Очите се извъртат. Настъпва онази неловка тишина, в която дъхът се скрива зад гърлото, а усмивките стават ръбести. Все едно си казал нещо срамно. Нещо старомодно. Нещо опасно.

И аз самата дълго време го усещах. Тази странна вина, че произнасям Неговото име. Тази вътрешна цензура, която се ражда не от истината, а от страха — страха да не бъдеш отхвърлен, заклеймен, наречен фанатик. Някъде по пътя — между модерните духовни учения, психоанализата и разкъсванията на материалния свят — Бог стана неудобна дума. Сякаш казваш твърде много. Сякаш отваряш врата, зад която стои нещо, което хората вече не искат да срещат. Защото не можеш да купиш Бог. Не можеш да Го продаваш. Не можеш да Го поставиш в графика си, да си запишеш „среща с Бог в 17:00“, нито да Го контролираш.

А парите можеш.

И може би точно затова, с времето, пари се превърнаха в новия бог на света. Онзи бог, пред който коленичим неофициално, но с усърдието на фанатици. Богът на сделките, на статуса, на престижните титли. Богът, пред когото мълчаливо се срамуваме да кажем истинския Бог — защото Той ни изобличава, без да говори. С едно мълчание, което реже по-дълбоко от всички думи.

Сещам се за терапевтичните кабинети, пълни с красиви думи: „Самообич“, „автентичност“, „граници“, „сила“… но рядко се говори за святост, за вътрешна жертва, за отговорност пред нещо по-голямо от собственото „аз“. Психоанализата знае — и аз я обичам, защото тя потапя пръстите си в мрака на несъзнаваното, разплита възли, среща ни със сенките. Но и тя, когато се изправи пред тишината на вярата, често спира. Замълчава. Защото Бог не е симптом, не е проекция, не е сянка на бащата. Бог не е травма. И това го прави неудобен. Неуправляем. Несвеждаем до диагноза.

Аз не искам да пиша като проповедник. Пиша като човек, който дълго бягаше. Който заменяше думата „Бог“ с „Вселената“, „Висшата сила“, „Светлината“, защото така беше по-приемливо, по-неутрално, по-меко. Не защото не вярвах. А защото ме беше срам. Срамът беше тих, но натрапчив, като ръка, която лекичко те стиска за гърлото всеки път, когато опиташ да изречеш нещо свято.

Но защо този срам? Откъде идва?

Може би от това, че в нашето колективно несъзнавано Бог е бил употребяван като оръжие. Може би защото религиите често са превръщали светлината в догма, а любовта в контрол. И ние, като деца на това наследство, сме се научили да свързваме Бог не с любов, а с вина. С наказание. С нещо, което те наблюдава строго и чака да сгрешиш. Затова избягваме. Затова бягството звучи по-меко, по-„свободно“. Наричаме Го „Вселената“ и се чувстваме модерни, космични, просветлени — но вътре в нас знаем, че всичко това е маска. Нежна, ефирна, красива — но маска.

Понякога, когато съм напълно сама, си спомням детството. Спомням си как в тишината на нощите, преди да заспя, си шепнех молитви, не защото някой ме беше принудил, а защото усещах Присъствието. Онова невидимо, топло, почти телесно усещане, че Съм чута. Че в мрака има Светлина, която не виждаш, но знаеш. Че някой те държи, без да иска нищо. Тогава не ме беше срам да казвам „Бог“. Тогава думата беше като дъх. Без претенции. Без тежест. Без поза.

Сега, като възрастни, сме се научили да подменяме дъха с шум. Да прикриваме тишината с концепции. Да говорим за всичко — освен за това, което е най-свещено. И когато някой дръзне да каже „Бог“, сякаш в огледалото светва светлина, която не всички искат да видят. Защото Той не е там, за да потвърди нашето удобство. Той е там, за да ни разсъблече от илюзиите ни. Да ни върне към най-чистото. А чистото плаши.

И затова е по-лесно да се смееш на вярата, отколкото да признаеш, че ти липсва. По-лесно е да кажеш „Аз не вярвам“, отколкото да признаеш, че страдаш от това, че се чувстваш сам, че нощем, когато угаснат всички екрани, тишината става нетърпима. Че копнееш някой да те чуе — не просто приятел или терапевт, а Някой по-дълбок. По-истинен.

И ето тук психоанализата и духовността се срещат в една невидима точка: в липсата. В празнината. В онова болезнено място в сърцето, което крещи: „Обичай ме, чуй ме, виж ме.“ Едната пътека го нарича несъзнавано, другата — душа. Но празнината е същата. И колкото повече я запълваме с вещи, титли, курсове, ритуали, толкова повече тя расте. Защото това не е празнина, която се пълни. Това е празнина, която се обитава. С мълчание. С присъствие. С Бог.

И когато отново започнеш да произнасяш Неговото име — първо шепнешком, после с трепет, — усещаш не осъждане, а мекота. Нещо като светлина, която не идва отвън, а отвътре. Нещо като завръщане. Като топла тъга, в която има надежда. Като прошка, която не е дадена, защото я заслужаваш, а просто защото Той е.

Да, лесно е да говорим за парите. Парите са безопасни. Те не питат кой си. Те не изискват жертви. Те не искат да се смириш. Те просто текат. И в този поток човек се чувства временен бог. Силата е в ръцете му. Контролът е негов. Но нощем, когато потоците спрат, самотата започва да шепне по-силно. Защото парите не прегръщат. Не утешават. Не слушат. Те не могат да простят.

Бог — да.

Мисля, че затова срамът е толкова силен. Защото дълбоко в себе си ние знаем, че сме Го заменили. Не от зло. А от страх. От болка. От онази древна рана на човека, който иска да бъде обичан, без да бъде оголен пред светлината. Да бъде свободен, без да се поклони. Да бъде велик, без да се смири.

Но Бог не е тиранин. Той не ни чака с камшик, а с тишина. С онази тишина, която не обвинява, а просто присъства. Със смирение, което обезоръжава. И когато най-накрая спреш да се срамуваш да Го назовеш, разбираш, че срамът никога не е бил Негов. Бил е твой.

Понякога си представям душата като езеро. През деня водата е неспокойна, блести от отражения, пълна с гласове, с шум, с движение. Но през нощта, когато всичко утихне, езерото става огледало. И тогава виждаш. Виждаш не Него отвън, а Него вътре в себе си. И думата „Бог“ не е вече етикет, не е догма. Тя е дъх. Тя е онзи момент, в който вътре и външно престават да бъдат различни.

Може би някой ще прочете тези редове и ще се подсмихне. Ще каже: „Религиозни глупости.“ Или „Фанатизъм.“ Или ще отбегне погледа си, защото истината винаги е неудобна, когато минава през тишината, а не през лозунги. Аз не искам да убеждавам никого. Аз просто искам да не се срамувам повече. Да не заменям Бог с думи, които звучат по-удобно. Да не бягам от това, което винаги е било в мен.

Защото свободата не е да отречеш Бог, а да Го срещнеш без страх.
Да Го произнесеш тихо, без да очакваш аплодисменти.
Да Го почувстваш, без да Го продаваш.
Да Го обичаш, не защото си праведен, а защото си човек.

И в края на тази нощ, преди тъмнината да се превърне в утро, аз шепна името Му. Не с гняв, не с проповед, а с онази крехка вяра, която живее в пукнатините на сърцето, там, където гордостта вече няма глас. Там, където тишината не е празна, а свещена.

Може би именно това е началото на всичко.
Да произнесеш: Бог — и да не се срамуваш.
Да се върнеш в себе си, където Неговото име винаги е било шепот,
а не вик.