Anelly Aya's blog

  Фрагментираност… една дума, която звучи сухо, почти технически, а всъщност носи тежестта на безброй разкъсани нишки — нишки, които някога са свързвали хората в тиха, невидима тъкан на общност. Сега тази тъкан е разтегната, прошита с чужди технологии, с алгоритми и цифри, с нещо студено и безмилостно. Сякаш се е превърнала в мрежа, но не такава, която улавя риба, а такава, която разделя водата на милиони отделни капки. И всеки капе сам в тъмното. Седя и мисля за това — как едни хора подчиняват други , как цели сектори от обществото поглъщат глътка по глътка труда на тези, от които зависи хлябът на масата . Как се образуват малки касти, почти невидими, но болезнено осезаеми — онези, които държат управлението на ресурсите, и онези, които просто носят кофите вода нагоре по стръмния хълм. Едни с пълни порции, други — с трохи. Едни живуркат, други бедстват. И никой не си дава сметка какво означава това разделение, какво отваря то вътре в душата на човека. Сякаш технологиите не прост...

  Понякога най-тихите революции не започват с оръжие, а с удобство. С едно щракване на мишката, с една функция, която автоматизира процес, с едно „ще стане по-лесно за всички“. Така започна всичко. ИТ секторът беше дондуркан , гален като дете, хранено от цялото общество. Приоритизиран. Подкрепян. Отваряха се врати, текяха инвестиции, поставяха го на пиедестал. И това не беше случайно — той трябваше да служи. Да разработи решения , които да облекчат тежкия, ежедневен труд на другите сектори — фабрики, ниви, заводи, енергийни системи, производство на храна, отопление, облекло, транспорт. ИТ трябваше да бъде помощник , инструмент , не господар. И ние всички се съгласихме — защото удобно звучи, когато машината работи вместо теб. Когато не трябва да стоиш на вятъра или под дъжда, да копаеш, да носиш, да тичаш. И не забелязахме кога инструментът се превърна в център . Кога помощникът тихо измести господаря . Кога удобството започна да струва свобода , здраве, човечност. ИТ секторът з...

  Алармиен режим на живеене, на аварийки, burn-out-ване по всички нива – душевно, психо-емоционално, не само във физически и ментален план. Когато се застъпят стара родова колективна карма, плюс лична карма, плюс нова колективна карма, по едно и също време, на едни и същи изкупителни жертви на неуреденото ни общество, и когато това продължи твърде дълго – се получава изнемогване, гавра, burn-out. И сякаш живея в постоянен миг на аварийка – светлината ми мига, сърцето ми потрепва, умът се лута между спомени и страхове, които не зная как да подредя. Често се питам дали това състояние е ново или е само възкресение на вековни цикли, които носим в тялото си като тайни карти на страдание и съпротивление. Старото, колективното, личното – всичко се преплита и в един момент се чувстваш сякаш си кораб, който се носи по бурни води, без посока, без бряг. И същевременно усещаш, че всеки удар на вълната е огледало на онова, което не си си позволявал да видиш вътре в себе си – тъмнината, която ...

  There are nights when the thought of justice won’t leave me. It comes quietly, like a wind that doesn’t knock on the window but simply lingers beyond it — invisible, yet palpable. Perhaps because deep inside me there has always lived that old belief that the universe never forgets , that every thought, every tremor of the heart, every small trespass of the soul finds its echo. Not necessarily tomorrow, not in some distant lifetime, but here, now, in the breath of the present moment. And, as the German proverb says, “God punishes small sins immediately” — not out of cruelty, but out of love for balance. Sometimes I think that instant karma is not punishment at all, but the way the world teaches us to listen. To recognize, within our own lives, the reflection of what we have sent out into the world. There is something almost psychoanalytic about this — that constant dialogue between the conscious and the unconscious, between intention and consequence. Perhaps karma itself is th...

There is a certain silence that follows desire. A silence that does not feel clean or light, but thick, almost sticky, as if each breath brushes against an old wound. Somewhere beneath the surface, hidden in the shadows of memory, a voice lingers—calm, cold, merciless in its simplicity: “You must be good to deserve anything. You must earn love. You must earn the right to receive.” It is not shouted. It doesn’t need to be. It has been repeated for so long that it no longer comes from the outside. It has become a law written into the architecture of the soul. And so, when the hand reaches out to buy something—a dress, a book, a small, unnecessary object—the gesture trembles, not because of the object itself, but because of what it awakens. Desire is never innocent when love has been conditioned. It carries the weight of an entire history of bargains made in silence. It remembers the child who learned to be “good” not to be loved, but to avoid the quiet withdrawal of affection. That c...

Съседи. Врътване умишлено и хладнокръвно на глави, непоздравяване, унижават мен? не, унижават себе си. Понякога нощите са тихи, а тишината тежи повече от думите, които не са казани. Сядам до прозореца и гледам как лампите в комплекса една по една угасват. Тук, в този изолиран остров на подреден лукс и студени усмивки, всичко изглежда перфектно — затворени комплекси, подстригани тревни площи, гладки пътеки, бариера, която пази… но какво всъщност пази? Някаква граница , невидима и ледена, по-дълбока от желязната шина, която се вдига и спуска с механичното дишане на охранителя. Граница между вътре и вън , между ние и другите , между привидното и истинското . Гледам хората, които минават покрай мен — съседи, но не и близки. Врътване на глава тук, врътване там , уж дребно движение, уж незначително, а всъщност — цял език. Без думи. Говорят с отвърнати погледи , със студено неразпознаване, със съзнателно не-забелязване . Колко е тънка тази нишка между присъствие и отсъствие, между “здравей...

 Понякога любовта не идва, когато я викаш. Понякога тя пристига в погрешния час, в погрешното тяло, в погрешната посока, и въпреки че сърцето усеща нейното приближаване като вятър, който докосва завеса, тя не остава. Тя преминава — като сянка от облак върху топла стена, като тишина, която се настанява между две същества, без никога да изрече дума. И това е разминаването — великата бездна между желанието и неговото отражение , между протегнатата ръка и празното пространство, което не отвръща. Седя в нощта, която не пита. Дишането ми е бавно, внимателно, като стъпки върху тънък лед. Усещам в себе си този стар, почти архетипен мотив — някой иска някого, а той него не; аз когото искам, той мен не; мен който иска, аз него не. Всяка посока е затворена врата, всеки поглед — лека пукнатина, която не води никъде. Това не е просто човешка история. Това е геометрия на душите, неравенство във вибрациите, тайна, в която има повече мълчание, отколкото обяснение. Любовта, когато не е споделена...

  Срамувате ли се от Бог? Защо не се срамувате от вашата секта на парите? От това, че професиите ви са „ела, лъжи за мен, и ще ти платя“… защо избягвате да казвате Бог, а все Вселената, Твореца…? Защо има такова бягство? Защо когато някой произнесе Бог, го имате за сектант? Пиша тези редове в тишината на нощта, когато улиците са притихнали като след изповед. Дъхът на вечерта е хладен и прозрачен, а в мен се движи бавна, почти неуловима вълна — вълна от въпроси, от вина, от нещо по-дълбоко от думите . Пиша не защото знам отговорите, а защото усещам нуждата да мълвя на глас това, което толкова дълго се е крило в ъглите на съзнанието ми — онази срамежлива, полускрита, но болезнено истинна дума: Бог . Колко странно е… да живееш в общество, в което можеш с лекота да говориш за пари, инвестиции, психотерапии, енергии, кристали, вибрации, чакри, манифестации, „вселенски закони“… но когато кажеш Бог , въздухът се сгъстява. Очите се извъртат. Настъпва онази неловка тишина , в която дъхът ...

  Храня кварталните бездомни котки. От години. Всеки ден, по едно и също време, с една и съща кротка търпеливост, която прилича на молитва. Понякога ми се струва, че това е моят обред – моята литургия на делничното състрадание, онзи тих жест, с който поддържам някакъв ред в разпадащата се тъкан на света. Слагам храната на терасата (храня ги на терасата си, защото отвън не остава нищо за тях - птиците отмъкват всичко , домашните кучета на съкварталци изяждат салама, и котките остават гладни), чувам как лапичките стъпват, как малките тела се плъзгат през сенките, и за миг – само за миг – усещам живот, топъл, близък, истински. Те идват без укор, без изискване. Само с глад и доверие. И може би точно това ме спасява – тяхната способност да приемат без въпроси, да вярват, без да изискват доказателства. В свят, в който хората ме гледат с подозрение, котките ме гледат с признателност. В техните очи няма морални категории, няма обвинения, няма лицемерие. Само чистата енергия на нуждата и бл...