Архитектура на разпознаването - Когато душата си спомни бъдещето
Понякога светът спира. Не в гръм и трясък, а в една тънка, почти невидима пукнатина на настоящето, през която нахлува вечността. Стоиш в претъпкана стая или вървиш по мократа улица, и изведнъж един поглед, една случайна сянка върху лицето на непознат, преобръща вътрешния ти пейзаж. Това не е просто влюбване. Не е и просто химия. Това е нещо по-дълбоко, по-древно и същевременно по-плашещо — усещането, че в този миг не срещаш някого за първи път, а се завръщаш към нещо, което винаги си знаел. Защо някои хора се чувстват като „у дома“, още преди да сме научили имената им? Дали това е ехо от минал живот, или е просто сложен психологически механизъм на проектиране? В страниците на моя вътрешен дневник днес разгръщам темата за онази тиха метафизика, която наричаме любов от пръв поглед, и се опитвам да разчета нейните скрити кодове през призмата на духа и психоанализата. Припознаването като завръщане към изгубения обект В психоаналитичната традиция няма нищо случайно в това, което наричаме „...