Anelly Aya's blog

Diary Essay – Spiritual Birth We are born physically, passing through the narrow passage of flesh — through that first dark tunnel that knows neither words nor thoughts, only thrusts, pressure, and an irresistible direction forward. But perhaps that is only the beginning of a much longer birth. Life in the physical dimension continues to be a birth canal in another form. All the walls we crash into; all the pains that fold us into silence; all the wounds, resistances, contradictions, and limitations — they are our ongoing birth, a spiritual passage through the narrowness of human existence. And we, in truth, are not yet truly born. The time we live is like the chronology of a prolonged “approach” toward a light we still cannot bear. All the “shaking and rubbing,” the friction of the soul against the rough matter of the days, seems like a mere mechanics of motion, a forced inertia. But perhaps movement is the condition of life. Perhaps the world has been given to us as a learning mo...

  Дневниково есе – духовно раждане Ние се раждаме физически, преминаваме през тесния път на плътта , през онзи първи тъмен тунел, който не познава думи, нито мисли — само тласъци, натиск и една непреодолима посока напред. Но може би това е едва началото на едно много по-дълго раждане. Животът след това във физическото измерение продължава да бъде родов канал под друга форма . Всички стени, в които се блъскаме; всички болки, които ни свиват до безмълвие; всички рани, съпротивления, противоречия и ограничения — те са нашето продължаващо раждане , едно духовно преминаване през теснотата на човешкото съществуване. И ние, всъщност, още не сме истински родени . Времето, което живеем, е като хронология на едно продължително „пристъпване“ към светлината, която все още не можем да понесем. Всичко „джуркане, триене“, търкането на душата в суровата материя на дните, изглежда като механика на движение, като принудителна инерция. Но може би движението е условието за живот . Може би светът ни ...

  Не мога да го приема… и може би никога няма да мога. Тази болка живее в мен като тиха пукнатина, която не се вижда отвън, но отвътре разтваря бездна. Влизам в магазина и рафтовете ме гледат със стъклените очи на опаковани истории , части от тела, разкъсани връзки, насила прекъснат живот. В тарелки е подредена плътта на братчета и сестрички , които никога не са били попитани, никога не са дали съгласие. Убити е най-меката дума. Там има страх, кръв, писък, който не се чува… но душата го разпознава. Боли ме много. Не защото съм по-добра, а защото не мога да се примиря. Преди около петнадесет години в мен се случи някакво превключване , едно невидимо събуждане, като светлина, която първо наранява очите, а после става необходима. От този момент не мога да докосна месо , не мога да го виждам, без в съзнанието ми да се разгъне целият филм на страданието. Всичко, което е имало очи и топлина , което е мърдало, дишало, обичало някого, не може да бъде моя храна . Не мога да го нарека прод...

I have often wondered when exactly something is born—not the moment it becomes visible, not the instant a name is whispered into existence, but the first silent stirring beneath language, when the soul begins to dream of its own shape . Archetypes do not burst forth like sudden flames; they flicker first in the hidden creases of human experience, in the soft and almost imperceptible tremor before a thought takes form. I think the Firefly was born like this: not in a blaze, but in a hush. It appeared at the edges of things—in twilight spaces where breath slows, memory drifts, and the self loosens its grip. It is here, in this tender suspension, that a new archetype begins to breathe. I do not claim that I discovered it. Rather, it found me in the silence between words , in the moment when everything I had studied, everything I thought I understood about character, dissolved into a single, shimmering pulse. There is a kind of knowing that bypasses reason. A soft, trembling knowing. It a...

Понякога, в късните часове, когато тишината на нощта диша бавно и равномерно като дете, което е заспало в скута на времето, започвам да мисля за хората, които винаги искат повече. Повече внимание, повече място, повече топлина, отколкото самите те са готови да дадат. Хора, за които вселената е сцена, а останалите – декор, който трябва да стои неподвижен и благосклонен, за да блестят те в центъра. И аз, тиха като вятъра, който докосва пердето, си спомням как съм стояла встрани — слушаща, вглъбена, вечно нащрек да не нараня, да не разочаровам, да не се отдалеча твърде много от очакванията им.   Винаги има една особена студенина, която се промъква в пространството, когато откажеш да танцуваш по нечия чужда гайда. Това не е просто мълчание, а мълчание, което има остри ръбове, мълчание, което иска да те накаже, да те постави на колене, да те накара да поискаш прошка без вина. Пасивно-агресивна тишина — тъй тиха, а толкова шумна вътре в гърдите. Погледи, които не поглеждат, гласове, които...

  (Тук не говорим за „пациент“ в медицински смисъл, а за архетипна личност — съвкупност от преживявания, начини на усещане, мислене и свързване със света. Светулката като характер не е просто човек с определени симптоми, а тип душа, която съществува в специфично напрежение между мрак и светлина, между невидимост и сияние, между тишина и копнеж да бъде видяна.) Тази структура принадлежи на онези души, чиято идентичност се оформя около преживяването на невидимостта и тихото сияние. Светулката е личност, която не влиза в света чрез сблъсък, а чрез присъствие — меко, почти незабележимо, но реално. Тя не изисква място, тя просто го осветява. В основата на характера стои дълбоко преживяване на вътрешна уникалност, която обаче често не е била призната в ранни години. Това поражда вътрешна динамика между сияние и сянка: от една страна копнеж да бъде видяна, а от друга — бягство от прожекторите, защото те са твърде ярки, твърде натрапчиви, твърде чужди на нейната природа. Тази личност изгра...

  „От биберона към телефона“ — понякога една проста фраза може да отвори цяла вътрешна вселена. Да изтръгне от тишината онези меки, почти безименни нишки, с които душата ни е вплетена в собственото си минало. Чувствам, че в нея има повече истина, отколкото в стотици статии за дигитална зависимост — защото тя не говори за устройствата, а за човека. За тялото, което си спомня, за психиката, която търси утеха, за духа, който се лута между глад и покой. Когато затворя очи и се върна назад, преди екрана, преди думите, дори преди спомена, има само едно усещане — устата, впита в нещо меко и топло, пулсът на сърцето, което търси друг пулс, по-силен, по-голям. Светът тогава е бил прост — ритъмът на сукането е бил като първа молитва, повторение на нещо вече познато от утробата: сигурността, топлината, непрекъснатостта. Това е първият храм на човека — устата, гърдите, биберонът, допирът, близостта. И може би това е и първият опит за тишина, защото когато сучеш, тревогата млъква. Фройд би каза...